ОЕ N3: мъжко остро
====================================

дата: май 1999 година
обект: N-ска психиатрична болница
субекти: карбовски и още 30 божии птици
цел: проникване там, където никой не иска да ходи.
мястото се дефинира като МО - мъжко остро.
опит да се поживее три дни с божиите птици - с тях и като тях.
пост-цел: след първата цел и първите 24 часа си дефинирах съвсем друга цел - да си запазя съзнанието.
из разговорите на карбовски с Художника:
Елате в Ремисия!
Една нова Страна на Нещата, където Вие сте ненормалните. Осъзнайте се! Осъзнайте и признайте разпада на Вашето логическо мислене, чуйте за Широката Норма!
Кой ви е казал че Вие сте нормални?
Кой твърди, че някой ден няма да лепнете кататонен ступор от Вашата най-близка приятелка с арменско-португалско име - Шизо Френия?
Елате в Ремисия!
Една нова Страна на Нещата, където Вие сте ненормалните. Защото за нормалността на едно Oбщество може да се съди само по едно - по отношението към птиците божии. Птиците божии... птиците божии... птиците божии.. птиците божии...Така е то. Силна цигара. И хубава...

протичане: Няма нищо по лесно от това да влезеш в психиатрична болница. Човек просто трябва да обуе една демодирана фанелка, леко да брадяса, да се лиши от очилата си, часовника си, обицата - всичко онова, което всъщност държи човека нормален. Малко мазна и неподдържана коса, бретон надолу и... Като се погледнах в огледалото се стреснах. Онова, което прави човека да изглежда нормален е просто едно обикновено лустро, малко козметика и аксесоари. При мене крачката от имиджа на журналист до визията на рецидивист е само на едни очила разстояние. Като се приеме и това, че от късогледство лицето ми непрекъснато се гърчи в устрема си да вижда нещата - почти го докарвам образа на психично болен.
Във вехта найлонова торбичка с надпис Харлей Дейвидсън слагам чиста кърпа, стари джапанки, изсипвам една кутия цигари вътре. До N-ската болница стигам с такси през милиони антиутопични пейзажи. На портала никой не ме спира. С малко късмет късогледите ми очи ме отвеждат точно пред желязната врата на Мъжко Остро. Ако не знаете - вие живеете в свободна страна и всеки който иска де се лекува в психиатрична клиника може да отиде и да го направи доброволно. По закон всеки, които се лекува доброволно може да си тръгне от там веднага, когато реши. Така е по закон. Иначе е малко по-трудно.
Така и не си разбрах диагнозата. Бях приет любезно и с внимание. Един млад доктор явно притеснен от психично здравият ми вид спомена, че това е място, на което човек не си лекува хемороидите. Дават ми стая, легло, лъжица.
регистрация: Това място отвън изглежда като раят на земята. Пеят птици, навсякъде дървета и висока трева. Чува се шум на влакове и високо летят самолети.
из разговорите на карбовски с Художника:
Художникът:Знаеш ли, че този влак не се движи по разписание?!
карбовски: Не знам...
Художникът: Не се движи. Заради мене. Нищо не е по разписание заради мене. Защото ТЕ се страхуват от мене. И винаги закъсняват...

Поетите биха казали, че тук природата е буйна и неудържима. Санитарите биха казали друго. Че ще й ебат майката на природата, и ще я вържат, ако е толкова буйна и неудържима. Първото нещо, което регистрира човек вътре в сградата на Мъжко Остро е, че там е правен ремонт. Второто е тежката миризма на пикотлива гнилоч омесена с дезинфектанти. Така може да миришат само едни скъсани гуменки, която от напикаване не могат да изсъхнат. Все още приемам всичко това като пърформанс - някой го е организирал толкова зловещо само и само да ме уплаши.
протичане: В седма стая съм. С най-спокойните самоубийци. В стаите мирише на пикотлива гнилоч със дезинфектант още по силно. Почти целия си престой прекарах в коридора на Мъжко Остро, в импровизираното фоайе. Просто там прозорците стоят отворени. Птиците божии изглеждат зле. Облеклото тук е два типа - мръсна нощница с обувки или мръсен анцуг с обувки. Горната дреха може да бъде какъвто решите парцал стига да е много мръсен. На задниците на нощниците пише с блажна боя "МО". Мъжко Остро. Или на предниците.
Птиците божии седят на три диванчета около празна ниска вехта маса и мълчат. Никой не ми обръща внимание. Сядам до тях. Те стават и се разотиват. Това се повтори няколко пъти.
Докато не дойде
Ивайло:
Ти как се казваш?! Аз съм Ивайло! Днеска съм на дело и ако майка ми реши, може да ме вземе. Ти какво знаеш... Аз на майка ми съм й забивал отверка в гърба...
регистрация: Ивайло е красиво дете на видима възраст 17 години. По късно става ясно, че е много по-голям. Шизофренията запазва хората млади, слаби и със силно излъчване. Кожата на божиите птици е или брашнено бяла или почерняла. Почернява от слънцето, защото става свръхчувствителна от халоперидола. Ивайло се усмихва. Леко фъфли. Това за отверката е вярно.
протичане: Домът на птиците божии не прилича на затвор. Те скитосват нервно по коридора, дразнят се един друг, ходят по Докторите и искат нещо.
Един от тях е загащил анцуга си високо и ходи бързо. Спира се, връща се, сякаш вечно забравя нещо. Мръсен, рошав и нервно отнесен. Ходи по сестрата и вика:
"Сестра, нямам кръвно! Нямам кръвно! Кръвно нямам!"
Сестрата му казва, че не може да няма кръвно и той се успокоява. Нервно си отива по коридора. Неговото място заема свръхслабо кахектично момче, което отвръща глава на погледите ми. Това е Боко:
"...дъа..."
Боко може да казва само "да". Диагнозата му е тежка олигофрения. Боко е човек, за когото другите божии птици се грижат. Черничко набито момче отнякъде е набрало джанки и ги слага в устата на Боко. Храни го и му се смее. Боко е много смешен. Като яде перисталтиката му издава неконтролируеми звуци - нещо като мляскане, нещо като оригване, нещо като къркорене. Нещо като нищо на света. Боко е любимец на всички тук. Зяпа като гардже, яде каквото му слагат в устата, обаче плюе костилките. За Боко се предполага, че другите божии птици го насилват сексуално. След такива моменти уж спокойния олигофрен изпада в постсексуални дисфорични състояния и чупи прозорци с ръце.
Докторката каза, че можем да излезем навън. Отвън има една оградена кошара, където ни наблюдава санитар.
из разговорите на карбовски с Художника:
Художникът: Знаеш ли защо ни пускат тука да се разхождаме?
карбовски: Не знам.
Художникът: Защото прилича на боксов ринг... Знаеш ли защо никой не иска да избяга от тука?
карбовски: Не знам.
Художникът: Защото навън е пълно с боксьори. И бият. Тук също има боксьори. Ето този например със розовата нощница, дето му трепери ръката. Той си мисли, че ще ме излъже защото трепери с дясната ръка. Обаче аз много добре знам, че той е левак и може да ме удари с лявата си ръка. Така е то. Знам всичко. Аз съм най-богатият човек на Земята.
Птиците божии молят санитаря да ги пусне до лавката да си купят цигари или кафе. Санитарят пуска някои от тях. Един по един. При мене идва Боби. Боби е тартор. Боби се има със санитарите. Във всяка мъжка група на този свят има хора институционалисти, които ръководят явно или неявно групата. Боби ми иска една цигара.
Боби:
Приятел, ще ми услужиш ли с една цигара?!
Черно лице, липса на долни зъби. Обаче е кокалест, млад и видимо здрав. Нищо ненормално няма в него. След като ми изпуши цигарата, поиска да види какво има във вехтото ми найлоново пликче с надпис "Харлей Дейвидсън". Боби има резидуална шизофрения. Сиреч без остра симптоматика. Сиреч е почти близо до нормалния човек. И именно за това Боби не ме остави на мира докато не ми взе всички цигари, всички пари, които имах и джапанките. И това под насмешливия поглед на санитаря.
Боби наистина прилича на всички, които навън се наричат нормални хора. От всички божии птици единствено дългия Боби ми направи лошо, страшно впечатление. Единствено той ми каза, че много ме уважава, че нищо няма да ми направи и единствено той ми посегна. Отстъпвам поради една единствена причина, която е на път да ми се превърне в житейска философия: нормалните трябва да дават пари за божиите птици.
регистрация: Седим ние с Боби двамата и пием кафе. Пушим цигари. Всички божии птици са ТАБАКИСТИ. Това е единственото смислено действие което извършват - освен че ядат. И че повечето от тях ходят до дупката на тоалетната. Те искат цигари, или фас. Неистово пушат - не до филтър, а изпушват и пръстите си. На всички пръстите им са изгорени. И пак искат цигара. Когато някой мине по алеята те се накачулват на решетките и молят учтиво за една цигара. Никотинът е полезен за божиите птици. Помага им да се социализират. Ако някога ходите в Курило - занесете на божиите птици цигари. Много цигари.
из разговорите на карбовски с Художника.
карбовски: Стекове?
Художника: Не! Мастербокси и тирове, тирове, тирове, хубави цигари. И силни.
Боби днес е изпил осем, девет, десет кафета. След като вижда, че от мен нищо няма да може да изкопчи отиде при другите, за да търси облагата, към която се стреми всеки неболен човек.
До мен сяда красив като д’Артанян младеж. Бяло лице, дълга коса, голямо чело, наболи червени мустачки. Това трябва да е Художника Иван. Давам му последната си цигара. Без да ми я иска. Спечелих го завинаги и се гордея, че познавам Художника Иван.
из разговорите на карбовски с Художника.
карбовски: Ти ли си Художникът, за когото всички говорят?
Художникът: Аз съм. Рисувам много, но тук в болницата ми крадат картините и ги продават скъпо и прескъпо на Запад.

протичане: До нас сяда Мечо. Мечо е олигофрен със синдром на Даун. Първото нещо, което вижда е моето пликче Харлей Дейвидсън. От него се подава кърпата ми. Мечо взима кърпата и започва да я трие в лицето си. Скачам като нормален човек и с ужас си взимам кърпата и торбичката. Всъщност усещам, че вече не се държа много нормално. Мечо нещо ръмжи и мяка. Трудно му се разбира, но говори много повече от Боко. Целта на Мечо е да не му падат гащите. Пижамата му е скъсана и вързана отпред на корема. Мечо ходи по приятелите си и ги кара със звуци да му затегнат възела. Но проклетата стара скъсана пижама пак пада. Другата цел на Мечо я разбрах по-късно - след неговия съвършен етюд: застава пред хората и си бърка в гащите дълбоко и продължително. След това се обръща с гръб и си бърка отзад още по старателно и съсредоточено.
регистрация: Целта на Мечо е: " да си вкарам пишката във дупката на дупето". Санитарите са го научили на това. Също така санитарите си организирали преди време и едно смешно състезание между двамата олигофрени Боко и Мечо: Те двамата да си мерят пишките. От дърпане пишката на Мечо се разтяга като ластик. Санитарите обичат Мечо. Мечо обича санитарите.
из разговорите на карбовски и Художника.
Художникът: Имаш ли микрофон?
карбовски: Не... Но знаеш ли, мислех да си взема...
Художникът: Знаех си аз. Разбрах веднага. Ти нямаш микрофон, но записваш... Така е то. Така трябва. Запиши всичко...
карбовски: Не мога да запиша всичко.
Художникът: Можеш, можеш... Можеш да го публикуваш даже... Хората трябва да знаят... Така е то.

протичане: Над Мъжко Остро се намира Женско Остро. Както си седим с Художника, Мечо, Боко и другите божии птици отгоре се разнася "Бесаме, бесаме мучо...". Мечо се ядосва и сочи в разни посоки, защото не му е ясно откъде се пее. След като регистрира пеещата жена на решетката, напсува я и я нарича "алтава". Жената на решетката крещи:
"Котенце, ще дойдеш ли да ме хванеш за ръка и да се разхождаме?! Или да продължавам да ти пея?..."
Не я виждам много добре на кого говори.
"Да, да на тебе говоря, котенцето със сините лентички..."
Е, това може да съм само аз, защото на вехтата ми тениска пише adidas и има три сини лентички. Поглеждам към санитаря и казвам на жената зад решетката:
"Пей!"
Жената запява:
"Вървят ли двама, на дълъг път... И път да няма, не ще се спрат... ще бродят чисти, по таз земя, ах как не искам да съм сама..."
После разбрах, че тази жена и наистина сама. Пееше от женския Изолатор.
из разговорите на карбовски с Художника
Художникът: Някои хора са мъртви, защото не могат да бъдат честни... Идат като вълци, бягат като овци... Не! Не идат като вълци! Идат като тигри... Всичко е толкова наред! Обаче защо трябваше да става така?!
карбовски: Кое е наред и кое е станало как?
Художникът: Все едно, че не знаеш кое! Знаеш много добре. Не се срамувай да бъдеш честен.

регистрация: Времето минава изключително бавно. Няма часовник. Когато питаш санитаря колко е часът той винаги отговаря:"Шест!". Започва да ми става трудно и тежко. Нормалните не ебават птиците божии. Нормалните не приемат птиците божии за пациенти. Около мене е пълно с болни хора, обаче те някак си - достойно се държат. Неболните са недостойните. Здравите хора са недостойните. И то не тези в болницата, а тези навън. Серат ебат, чукат се, пият, смеят се - те не знаят за птиците божии. Никой не знае че шансът да лепнеш шизофрения е по-голям от шанса им за СПИН. Ако един болен от рак се насере - почистват го. Тези които трябва - родители и близки. Ако една птица божия счупи мебелировката - изпращат я далече. И когато божията птица умира в мизерия - тогава няма виновни Санитари, виновни Доктори, виновни Болести. Никой не е виновен. Не си мислете нищо лошо дори за Санитарите. Вие сте по-лоши и от тях.
протичане: Време е за вечеря. В столовата още тече ремонт. Има голяма празна черупка за телевизор. Някои птици божии нямат лъжици. Обзима ме лек страх. Това което ми сипват е бяло, рядко и в него плуват малки остри бели бучки. Това изглежда като супа от сперма на много болен човек. Опитвам го. Предполагам, че точно такъв е вкусът на супата от сперма на много болен човек. Исках да си върна яденето, но някой се пресяга и ми го взима. Оглеждам се и виждам, че всички се хранят настървено. Приемам, че аз съм разглезен откъм храна. Вечерята беше всъщност каша със сирене, разбирам от Художника.
Отивам до тоалетната. Тоалетната не е чиста. Клекнали три божии птици пушат фас. Други трима мият чиниите. Питам дали има сапун. Няма, казват ми те, обаче има топла вода. После чиниите се изваряват в стерилизатор.
Стъмва се. Това ме подтиска. Сестрата се изправя пред сестринската стая и вика всички да дойдат при нея за хапчета. Няма нищо по тъжно на този свят от опашката, на която се подредиха като деца моите другари. Прегърбени, слаби, божиите птици кълвят хапчетата си. Повечето пият розови хапчета с надпис HAL. Халоперидол. Мечо дотичва от някъде развеселен и като ме вижда, че се мотам и не се нареждам при тях почна да вика:
"Стиавай, стиавай! Хапчетата и ти, и ти!"
Ставам и се нареждам на най-тъжната опашка на света. Взимам си хапчето. После го изплювам скришом от сестрата. Зелена капсулка, която ще си пазя винаги.
из разговорите на карбовски с Художника
Художникът: Знаеш ли Формулата?
карбовски: Знам много формули...
Художникът: Но не знаеш Формулата. Така е то. Ще трябва да ти я напиша.
И художникът написва на карбовски Формулата. Ето я:

ФОРМУЛАТА!!!!!!!!!!!!!!!!

протичане: Художникът ме запознава с неговия враг - кралят на планетата Едем. Художникът казва, че планетата всъщност се нарича Ядем, защото кралят много обичал да яде.
Но всъщност кралят се казвал Емилиян. Но Емилиян не се казвал така, защото имал много пари и вече щял да се нарича Емилион. И за три милиона лева можело тази болница да се превърне в хотел, където по стаите да има телевизор, баня, камериерки и всеки да може да си гледа куче.
из монолога на Художника:
Защо всичко трябва да става така? Преди беше по-лошо, но се оправи. Сега вече има даже маслини със ориз. Защо трябва от костите на хората да се правят филтри? От мозъците им ТЕ правят киселина, а самите хора превръщат в макарони. Тук долу има една машина за мелене на месо - тя превръща хората във спагети! Вярно ли е че в София беше паднала атомна бомба? Вярно е! Аз възстанових всичко, но защо трябваше да става така? Вярно ли е че всички китайци могат да бъдат големи колкото един българин? Вярно е. Могат ли американците да бъдат по силни от целия български народ? Вярно е. Всичко това е така. Никой не знае, че ако направиш нещо лошо за някого, за него това може да е добро. Така е то.
Най-хубавите неща не си ги спомням. ТЕ направиха да бъде така...
карбовски: кои са ТЕ?
Художникът: Не се прави, че не знаеш. Пише ги по вестниците.

Художникът ми дава да чета една книга. Книгата се казва
"Те бяха ваши връстници". Решавам, че заглавието е случайно. Давам му молив, карам го да ми рисува върху страниците от книгата. Той ми нарисува:
1. Опълченците на Шипка (това сме ние)
2. Гола жена пред Сталинград (защо руснаците победиха)
3. по темата "Те бяха ваши връстници". Представлява убит човек, който за да предаде съобщение до щаба е стиснал със зъби телефонната жица. Той със ръце, това не може да го постигне защото в устата слюнката на мъртвия ще служи за проводник, щото е електролит.
регистрация: Почвам да се притеснявам за психичното си здраве. Не може да бъде. Всичко започва да съвпада твърде много. Санитарят носи транзисторче, от което звучи песента на Дони и Момчил "Мания". Книгата "Те бяха ваши връстници" ми дойде в повече. Чета я. Тя е за едни побъркани хора, които винаги умират накрая, за да можел Девети септември да дойдел по-бързо. Художникът казва, че Девети септември всъщност въобще не се е състоял точно на девети септември. Искам да си ходя. Искам да не съм луд. Лошо е да умреш. Още по лошо е да си луд.
протичане: Вече е нощ и всички отиват да си лягат. Аз изчаквам да стихнат. И аз си лягам. Чета още малко, за да се успокоя. Леглата са ужасно мръсни. Не се завивам. Твърде много хора са умрели в тези чаршафи. Загасват лампите централно. Двете божии птици в моята стая мълчат. Тъмно е и се опитвам да си внуша, че всичко е наред. В този момент високият кокалест мъж с вид на немец на съседния креват започва да се хили тихо и зловещо. После кашля. После пак се хили демонично. После пръдва - адски дълги невролептични газове без свян и обяснение. После пак се хили, кашля и пак пърди.
Почти задрямвам в тази обстановка. Но няма да е толкова лесно. Птицата става, обляга възглавницата си на стената и започва да я боксира яростно. Кой ми беше казал нещо за боксьори? В тъмното силуета му се обръща към мене. Вече е време да викам, че съм журналист и че тоя ще ме пребие. Пича се обръща към вратата и си излиза. След него излязох и аз. Изтръпнал съм. Чета още два часа тъпата книга на ужасната луминисцентна лампа във фоайето. Връщам се в стаята, защото ми стана студено. Боксьорът хърка. Лягам си и аз. В коридора някой викаше тихо "Не ме бий, бе, не ме бий!" Не излизам да видя какво става. Човек не бива да експериментира много. Късно след полунощ всичко потъва в здрав невролептичен сън. Аз отдавна не спя.
Събуди ме сестрата с пръчица за секрет в ръка. Трябва да ми вземе секрет. Всъщност аз трябва да си взема сам секрет. Отидох до тоалетната и си взех секрет. Сложих го в епруветката на сестрата. Божиите птици закусиха - чай, комат хляб и замръзнало кубче конфитюр. В този момент реших, че ми стига толкова престой в дома на божиите птици.
регистрация: Лесно е да влезеш в тази болница. Трудно е да си тръгнеш. Този път не ме беше страх. Бях се паникьосал. Не можех да мисля. Постепенно паниката, че мога да остана завинаги затворен тук ме заля и обгърна отвсякъде... Всички плоски сценарии за нормални хора задържани в насила на такива места изплуваха в главата ми. Мисълта че шизофренията може да е заразна болест просто заседна в мозъка ми. Искам да си тръгна. На всяка цена. Тук мога да стоя с години, докато майка ми се усети да ме намери.

из разговорите на карбовски и Художника.
Художникът се навежда, и взима от земята една калинка и казва:
Колко трябва да ме обича човек, че да се превърне в калинка за да ми дойде на свиждане...
Художникът вижда едно черно малко куче и казва:
Колко ли трябва да ме обича един човек, че да се превърне в малко черно куче, за да ми дойде на свиждане...
Художникът чопли птича цвъчка и говори на едно врабче:
Колко ли трябва да ме обича един човек, че да се превърне на врабче и да долети до тук, за да ми дойде на свиждане...

протичане: Отивам и казвам на сестрата, че трябва да ме пусне, защото аз съм приет доброволно. Тя се смее и казва, че всички тука сме доброволно. А така! Казвам й че познавам лично Доктор Иванова! Казват ми, че ако много досаждам може да ме вържат. Много добре. Въртя се като луд пред кабинета на Доктора. Точно като луд. Как да излезе човек оттука без да си поиска да излезе? А поиска ли си - все повече започва да прилича на божиите птици които ходят по петите на сестри и доктори и ги молят за нещо. Едната сестра ме праща при другата. Другата вика - ще те пуснем друг път. Не се притеснявай. Обяснявам че не се притеснявам но е мое право да изляза. Нормалната жена-сестра ме гледа подозрително и вика че Доктора ще реши.
регистрация: Изпотявам се и почервенявам от напрежение. Дежурният доктор е млад и се казва Святовски. Целия ми свят се концентрира в този човек. А той ме гледа с внимание и се колебае дали да ме изпише. Все пак - не ме е приел той. Този, който ме е приел трябва да ме изпише. Казват ми че няма как - ще стоя още един ден докато дойдела Доктор Иванова. Полудявам! Още един ден тука и ще си прегриза сам гърлото. Очаквах да прилича поне малко на казарма, а не място където мога да се разболея от ужас.
Онова, което не изкрещях тогава, трябва да се напише сега. Представям си как е трябвало да го кажа там - на място пред всички красиви божии птици и доктори-мисионери. Щяха да ме вържат веднага.
Никой не ебава лудите хора! Никой не обича лудите хора! Никой не смята, че те трябва да получат каквото и да било. Всички, които са ги обичали по пътя от Нормалното до Ненормалното ги няма. Лудницата е морга. Моргата на Добрите Чувства към Непотребните. Те бяха ваши връстници. Те бяха божиите птици на по 28 години. Те са оставени от Точно Това Общество да гният в завързаните ръце на Докторите.
Божиите птици са критерии за вашата нормалност. Не защото това ви чака и не защото трябва да се сравнявате с тях. Никой в тази страна не може да бъде наречен нормален и здрав човек. Просто защото критерият за нормалност на Едно Общество, единственият критерий е отношението му към болните човешки крайници на Точно Това Общество. Диагнозата на Точно Това Общество е, че то е ненормално. Вече съм убеден. Лудите не са на адреса, на който бях аз. Лудите ходят по улиците и не мислят, не знаят, че един ден и те могат да полудеят и да попаднат там, където трябва да се съшие разкъсаното Съзнание. И когато е най-добре да дойдат Докторите! Ах, Докторите!
Докторите, докторите - те да са живи!
Единствените идиоти-светци на това място са те. Те са единствените, които знаят какво е сенестопатна дисморфобна картина при Емилион, те могат да излекуват манията на пеещата жена, те са единствените, които ги интересува резистентната параноидна шизофрения на Художника Иван. Те са там просто защото се интересуват от психиатрия. На мен не ми изглежда логично, но искрено им се възхищавам.
Тези хора- Докторите ядат на обяд това, което ядат и божиите птици. За някои това е основната им храна. Някои Доктори живеят и спят в кокошарника на божиите птици. Тези хора - Сестрите, са носели домашна ракия от село, за да могат да бият инжекции. Докторите като от кал успяват да съберат разпадналата се психика и дори да върнат човека на мястото му. Докторите за мен имат само едно име - това е доктор Святовски, който ме пусна. Докторите наистина са светци, които имат право да не харесват журналисти. Благодаря, свети човече Святовски. Ще се опитам да се държа прилично.
Хората имат само три пътя. Трите пътя на Смъртта, Лудостта и Играта. Играта те довежда до Лудостта. Лудостта те плаши до Смърт. Смъртта на Нормалните хора.
протичане: Изписват ме. Прибрам се. Седя сам и гол върху тоалетната чиния и слушам как тече водата в красивата ми баня. Мисля си, че ето сега ще дойдат едни хора и ще ме върнат пак там. Къпах се бавно. Дългото къпане, което ти се ще да измие цели случки от твоя живот.
Поръчах си храна по телефона. Поръчах си пиене по телефона. Обадих се на едно момиче по телефона.
регистрация: Наистина се страхувам да не полудея. Алкохолът и разговорите със жени адски помагат да не полудееш. Някой ден ще престана да мисля за това, което видях, което ми се случи и което не мога да променя.

из разговорите на карбовски с Художника:
Художникът: Кой дава дефект? Кой дава дефект?
карбовски: Не знам...
Художникът: Дефект дава машината. Защото я болят зъбите! Обаче вместо да оправят машината, ТЕ изхвърлят зъбите... Така е то. А изхвърлени, зъбите болят повече. И тях ги боли... Хубава цигара. И силна...

мартин карбовски София, N-ска психиатрична болница.

--------------------------------------------------------