3. ВСИЧКАТА ПАРА - В СВИРКАТА!

една журналистическа студия, разследване -
анализ от Слепия Пю - колекционер на свирки,
бибитки и тутурутки. Посвещава се на
най-освиркваните мъже в страната.

Чада мои!


Спомнете си Острова на съкровищата! Спомнете си Израел Хендс и неговата притча за самоупотребата! Спомнете си стария Бенджамин Скот Гън за двете липи отпред и едната отзад, които липи мъжът трябва да забива в жаравата на неутолимата секуална лакомия у жената.

В дните след Великата футболна депресия 98, когато паднахме от Нигерия пак, или както му викат - от онези “Единайсет Маймуни без Брус Уилис” - аз, Слепия Пю ще ви оведря с една притча за свирката. Притча не за бибитката и тутурутката, които са социалният израз на фелациото, а наистина и честно за Свирката - самата тя.

Има огромна разлика между трите неща, защото в еволюцията на психо-сексуалната техника за едни е останала истинската свирка, направена със съпричастие и любов, за други - обикновената бибитка направена по целесъобразност, за трети - тутурутката, която винаги е представлявала свирка по задължение, примерно в държавната администрация по релацията “шеф-секретар(ка)”.

Защото през луните на Световния футбол ние всички

скришом празнувахме Месеца на Свирката! Нека споделим интимните си тайни: мъжете трябва да признаят, че не им оставаше и секунда за нормален секс и единственото съприкосновение, което разрешаваха на жените си, беше малко да ги посмучат на определени места. Защото отдавна се знае и децата вече разбраха:

редовното ебане е хамалска работа. От американските филми е ясно, че най-хубавата любов е тази любов, която се извършва с най-малко думи, никакви пари, без усилие, без умисъл и обикновено е в унисекс-тоалетната на бензиностанция в средата на Средния Запад. В този смисъл свирката е квинтесенция на сексуалния мързел! Еманация на сексуалната всеотдайност! Тя е концентрираната утайка на сексуалното развитие при обикновената жена, която трябва да бъде разклатена психически до достигането на ново състояние на стабилност. Това състояние на стабилност е едностранното удоволствие, мъжкото изливане, Авторитарния Оргазъм! Няма ги онези смешни движения, които ужасяват аристократизма на мъжете в полова зрялост! Няма го убийственото желание познато при несъвършените индивиди: желанието “да свършим заедно”! Няма я онази сделка между половете, която е причина за повечето полови нещастия и венерически болести по континентите.

Свирката е чуден атавизъм, който освен по времето на Световния Футбол се среща и сред природата. Всички любители на природата са я срещали при бозайници, птици, дори насекоми и други още по малки живини. Лично аз, Слепият Пю, познавах един велик мъж, който не можеше да понесе трагедията, че неговата свирка зависи от някой друг: от неговата жена, oт чужда жена или от мъж. Този човек усърдно и денонощно изпробваше върху себе си един особен вид авто-акробатика, шпагат с идеална цел. Шпагат, който да му позволи да постигне Евереста на егоцентризма и Марианската падина на нарцисизма - автоминета. Нещо, което домашните любимци често практикуват на публични места. В такъв момент умилени жени на средна възраст хокат кученцето си да не си лапа пишката пред други хора.

Ето как свирката става форма на интелектуално подчинение.

Великият театрален сюжет от войната между половете винаги съдържа в себе си поне едно фелацио направено от Председателката на Световния Феминистки съюз (към ООН) на обикновен продавач на хот-дог (към края на работния ден). С акта на това фелацио Мъжът наистина подчинява докрай Жената. Но оттук нататък следва неговото падение (ако свирката е хубава), той дава мило и драго тя да се повтори. Защото, за разлика от ординерния секс и най-лошата свирка има своя чар и неповторимост. Усърдната девственица, която ползва неумело своите знания от единствения невнимателно гледан порнофилм, трябва да бъде поощрявана и обучавана. В това обучение има и нещо тъжно за мъжа. В деня, в който тя е направила мъжа зависим от Нейната Свирка - тя го напуска. Оставя го абстинентен, треперещ и облян в студена пот, разбрал, че неговото обучение ще служи на Някой Друг, а той ще кара както му падне - в самота и на свирки от втора ръка.

Неведоми са пътищата на свирката. Ако след хиляда години науката разгадае човешкия мозък, ще й трябват още толкова, за да бъде анализиран и женският мозък, и как той стига до идеята за съпричастие от такъв тип. Точно този тип съпричастие: естетически неиздържан, унизително-подчинителен и дразнещ носоглътката. Ако Слепият Пю трябваше да направи и една единствена свирка - на часа щеше да загуби не само зъркелите си, а и достойнството и самоуважението си. За всички нас ще остане тайна, как жените направили най-много свирки в живота си, са с най-голямо самочувствие и без нито грам загубено достойнство. То и с някои мъже си е така.

Фелациото - повод за запознанство и наличие на хардуерен спомен. Преди години, когато нравите не бяха свалили бродираните си с лозунги кюлоти, за свирки не можеше и дума да става. В Модерното общество днес е културно мъжът да попита партньорката си как се казва, дори и това да е на сутринта! Дори и тя да се казва, примерно, Роберт. Истинско опознаване обаче се получава след момента “ала франга”, който трябва да дойде без кандърми и специални послания. Само едно поколение назад хората се опознаваха на ръба на кревата - днес се срещат още на ръба на панталона. Да не се казвам Слепия Пю, ако през следващия век не бъде изобретена “Система за електронно впръскване на универсална семенна течност” (С.Е.В.У.С.Т.), с която жените ще започват деня си малко преди миенето на зъбите си и след обичайната гаргара.

Малко са нещата в този живот, които се помнят докрай. Позитивните и негативните емоции се борят за място в съзнанието на всеки един от нас. Споменът за първата свирка е единствения контрапункт на двете загуби от Нигерия в рамките на четири години. Поне за мен, Слепия Пю, е така - за да ми се махне от очите танцуващия в нашата врата черен негър Йекини, веднага се опитвам да си спомня едно лозе до плажа на 1988-ма и една жена, която, разбира се, се казва Мария. Просто съвременният мъж не може да помни всички жени от въртележката, наречена “съвместен полов живот”. Мъжете в края на века са обхванати от неизвестната досега безпаметност и дори амнезия, наречена “деменция вагиналис”. Вместо нормалния въпрос, къде си виждал усмихващата се отсреща жена, мъжът изпада в конфузно светско объркване и си задава въпроса: “Че съм я виждал - виждал съм я! Обаче дали спах с нея... и кво стана тогава... не си спомням...” Ако питате Слепия Пю, в такъв момент нещата се решават с опипване на почвата и изстрели напосоки.

Ако обаче жената те е накарала да викаш от кеф, ако след нейната свирка диоптрите са ти станали с един повече, ако споменът за това те кара да ядеш чаши и друга посуда - как ще забравиш такава жена?!

Свирката е основната разлика между мъжа и жената!

Ако вземем два примерни персонажа: мистър Фил Ацио и госпожица Кони Лингвус от Кони Айлънд - те са различни само в едно: За да осъществи какъвто и да е контакт с Кони, мистър Фил трябва да й обръща внимание в един определен период от време. Чак след като всеотдайно е раздавал внимание, мистър Фил Ацио получава право да й достави удоволствие, както и тя на него. Просто госпожица Кони Лингвус няма да ви даде да я излижете, ако преди това не сте й говорили за нови гумени ботуши, звезди, кино, нови гумени ботуши, коли, перли и диаманти, политика и насилие. И нови гумени ботуши, защото единствено това може да си позволите да й подарите. Ясно е: тя няма да ви пусне без нужното внимание. Просто нещата между мистър Фил Ацио и госпожица Кони Лингвус винаги са стояли по този начин.

И ако всичко, от което се нуждае един клитор е просто да му обърнете внимание, то при мъжете не е така. На истинския мъж жената може да не му обръща внимание цяла вечер. Може да не го забелязва въобще и лекичко да го напръска със слюнка докато говори пренебрежително за “мъжкия свят, в който са обречени да живеят жените”. Той ще изтрае всичко, ще изтърпи да го намажете като лайно по обувките си. Но ако му предложите свирка или дори обикновен секс: няма да откаже. И няма да си тръгне обиден, ако го насилите за една бърза свирка. Напротив - ще върви горд, осмукан и освиркан по градските улици, като всеки мъж, който е дал нещо на света и на който все му е останало нещо за следващия път.

Защото свирката е човещина и уют, светена вода за вкъщи, смъртоносно парче джаз, след което птиците падат от клоните. Тя е солта и пипера на безсмисленото удоволствие, ножа, хляба и сиренето на контакта, кулинарията и аперитива на взаимността и спонтанното желание. Тя е онова, за което всички мечтаем: някой да се погрижи да не ни е толкова “все едно”.

За мен, Слепия Пю, ослепял от свирки, бибитки и тутурутки, едно винаги ще е ясно като белотата пред очите ми: човек и сляп да е, и полумъртъв да е - ако чува звука на свирката, значи все още е на терена и участва в играта. И от футбола вече знаем: до последната свирка, независимо от резултата - големите играчи си остават големи играчи.


P. S. A в аналите на Острова на съкровищата е записан образът на “the perfect woman”. Съвършената жена е онази жена, която изпитва оргазъм по време на свирка.


островът на съкровищата 1998